малко и за мъжете…

Това тук е по повод скорошните обсъждания от типа: жените от Венера, мъжете от Марс в twitter.

Като жена знам какво искам от един мъж, или по-точно знам каква искам да бъде връзката ми с един мъж, защото следва да бъде процес на даване и взимане – двупосочно, ако е само еднопосочно си е чиста проба използвачество.

Искам малко, мога да го определя само с една дума: хармония. Искам когато съм весела да може да сподели радостта ми, макар на него в този момент да не му е точно до смях. Искам когато той има нещо за споделяне да знае, че може да ми го каже, а не да го крие и после да избухва. Искам да можем и да си мълчим от време на време, ей така, защото сме изморени или напрегнати или просто защото искаме да си мълчим.

Искам да се разбираме по семейните въпроси и да сме единни, да бъдем един отбор.

Просто е и е постижимо. Баба ми, навремето ми каза следното: ако двама души се обичат не е важно да се гледат един друг влюбено, важно е да гледат в една посока. Много права се оказа баба.

Но докато разбера какво точно значи това мина известно време. Както и известно количество не особено успешни връзки.

Предполагам,ч е и аз не съм най-лесният човек на света, но все пак съм над средното разбрана. И какво не се получаваше така и не разбрах, но това което научих е, че има мъже, които имат патологични проблеми със следното:

• С обвързването – не могат или не искат да приемат някого в живота си за постоянно, защото това означава, че са се спрели на едно място, вместо да вършеят и да се реят из необятния океан от потенциални свалки, гаджета, любовници или каквото и да било. Но в същото време ходят всяка събота мама да им пере/глади прането и нейните манджи са най-вкусните.
• Със самотата – не могат да останат сами и ако ги оставиш за по-дълго, изпадат в някаква паника, че са зарязани и няма кой да се сети кога да даде храна на котката или да полее цветята. Или да купи подарък за рождения ден на майка им.
• имат проблем със себе си. Това ми е любимата категория – каквото и да изберат, на каквото и да се спрат в живота после скорострелно започват да се двоумят дали са направили най-добрият, най-верният, най-целесъобразният или подобни избор.

И така времето минава, и както каза хубаво Аспарух – жените си обещават никога повече да не казват никога. И се променят, и вече не са наивни романтички, а безпощадни кучки.

Със сигурност има много какво да се каже, но вече нямам време – трябва да се прибирам вкъщи, където ме чака мъжа, с когото мога да си говоря, но мога и да си мълча. Този, с когото се надявам да споделя по-голямата част от живота си.

Етикети:жени, мъже