За опита

Нямам претенции да съм добра майка. Никакви даже. Старая се да съм добра майка, но не винаги ми се получава – губя търпение, повишавам тон и често съм ужасно джаста-праста. Освен това харесвам разни слогани от типа на : Good moms have sticky floors, dirty ovens and happy children. И дълбоко вярвам, че децата (особено като малки) имат нужда от две неща: безусловна любов и добра храна.

А когато децата започнат да поотрастват имат нужда да им покажеш света: възможно най-безстрастно. За това е важно да натрупват опит – всякакъв! Да виждат планини и морета, градове и села, животни в зоологическите градини, но и такива на свобода, филми, музика, списания и книги, пътешествия, приключения, но и спокойни вечери на настолни игри, концерти, класическа музика и опера, но и MTV, музеи и галерии, но и да гледат със широко отворени очи и живия свят, който ги заобикаля.

И всичко това е важно не само заради забавлението, а и заради опита, който се трупа, заради спомените, които се формират и не на последно място и заради пътя, който един ден детето ще избере за себе си.

И така – важно е да покажеш колко голям, шарен и интересен може да бъде света, да не позволяваш на едно хлапе никого да казва „скучно ми е“, защото винаги, ама абсолютно винаги може да се намери нещо ново и различно за правене. Важно също така е да не прехвърляш собствените си мечти, надежди и нереализирани амбиции върху детето, защото така никой няма да бъде щастлив накрая.

Коледният подарък на Адриана

Както вече писах – тази Коледа мина без подаръци, само детето намаза.

Подаръците на Адриана включват плюшено куче (на снимката), една малка Hello Kitty, която се слага на гумените й обувки (Crocs) и след Нова година на елхата се появиха 2 пакетчета с фигурка-изненада Lego. Похарчените пари за изброените подаръци са под 30 лв., а тя е супер щастлива.

Заключенията са следните:

1. Децата се радват на подаръци – независимо какви са те и съвсем няма значение колко струват
2. Децата се радват на подаръци, които им дават нещо, което искат – Ади иска куче – за това плюшеното играе роля на истинско и не се разделя с него
3. Децата обичат изненадите – независимо от размера
4. Децата обичат стимулите – на Ади баща й обясни, че ако слуша на елхата може да се появяват подаръци от Коледа до Нова година
5. Децата имат нужда от внимание, не от вещи

От размяната на подаръци в училище хлапето получи една игра – Европолия, която е доста занимателна (вдъхновена от Монополи), на нея могат да играят до 5 човека, т.е. и тримата може да се забавляваме и колкото повече играчи има, толкова по-дълго се играе. Около Нова година играхме една игра около 2 часа. Заключението? Подарявайте на децата си игри, на които можете да играете и вие и които ги карат да мислят и да трупат опит.

Заключения

Малко след като се събуди днес, Адриана каза следното:

“По принцип големите не ми пречат, но ако искаш да знаеш на мен на 5 ми е много добре. Не мога да разбера защо трябва да пораствам и да се занимавам с глупости. Много по-интересно е да бъдеш дете. И освен това кожата на петичките ми загрубява, което е ужасно. Никой няма нужда от груби пети.”

Не мога да не се съглася с нея. И аз на нейните години не исках да порастна и намирах живота на възрастните за много глупав.

Добри маниери за деца

От известно време имам малки пререкания с хлапето свързани основно с нещата, които влизат в графа “добри маниери”.

По незнайни причини всеки път, когато започна да й обяснявам как и защо се поздравява и сбогува, храни на масата и подобни, тя ме поглежда ококорено и казва: “Не те разбирам”.

Сега разбирам защо майка ми често казваше, че има пришка на езика от повтаряне на едни и същи неща. Но не пришката ме притеснява, а факта, че срещам една стена от нежелание. И се питам дали детето не иска да възприеме определени неща, защото дълбоко в себе си ги намира за грешни и неприложими в днешното общество или просто ми прави напук. Това с приложимото възпитание е нещо, на което обръщаме много внимание, защото мен ме бяха възпитали така, че после ми трябваха около 10-тина години да забравя идеалното си възпитание адекватно за викторианската епоха.

И така: колко важно е децата ни да бъдат възпитани? И в днешно време, когато навън ги чакат гладните хиени дали някой ден доброто възпитание и сдържаността ще се възприемат като положителна или отрицателна черта?

Сега търся насоки и препоръки по темата за добрите маниери, книги не съм намерила, но ако нещо изскочи ще разкажа.

Захарни кубчета

Не се стърпях, когато видях тази снимка. Две от най-любимите ми неща – сладко и любимата ми игра/играчки. Обожавам Lego и едно от най-хубавите неща на родителството е, че мога да си редя кубчета с хлапето цял ден.

снимка: lmnop.com.au

Не е по темата със сладкото и бомбоните, но е по темата с Lego – защо вносителят на Lego в България бичи толкова безумно високи цени?

Игри за подарък

В петък с дъщеря ми получихме подарък. Той по-скоро е за Ади, но аз се радвам може би повече от нея. Това са карти за игра, като на гърба на всяка карта са описани игрите от моето детство. Докато разказвах на дъщеря ми как съм играла като дете, почти се просълзих. Припомних си толкова хубави моменти – игрите на двора (карето между улиците Любен Каравелов, Паренсов, Венелин и Толбухин) и приятелите ми от махалата, игрите на стражаи и апаши, скачането на ластик, игрите на стъклени топчета, стрелбата с фунийки…

Не знам дали днешните деца, особено тези в големите градове, изобщо играят на такива игри. Но като хлапета тичахме от сутрин до вечер, а през лятото едвам ни прибираха да вечеряме или спим. Бяхме непрекъснато с ожулени колене и синини. Сещам се как веднъж, докато играехме на “Капитане, капитане, какво е морето?” и бях капитана с вързани очи се спънах и си ожулих ужасно коленете. Рев, мазане с риванол, лепенки и пак навън да тичам.

Ето картите – моите снимки не се получиха добре, за това използвам тази:

Картите се продават с благотворителна цел. Могат да бъдат закупени от ФРГИ и събраните средства ще послужат за финансиране на бъдещи проекти по програмата “Живо наследство”. Аз определено ще ги използвам за подаръци на приятелките на Ади, защото отдавна исках да намеря игри, които да бъдат занимателни, развлекателни и да раздвижват малко децата ни.

Коледни картички – направи-си-сам

Тази година Коледата ще бъде различна в моя дом, защото почти няма да има купени подаръци, ще има изработени такива. Коледните картички също са наше домашно производство, като за сега имаме два модела – едната е с къщичка, другата със снежен човек. Всеки ден с дъщеря ми изработваме по няколко, като аз й очертавам фигурките, които тя трябва да изреже, помагам с рязането на кръгчета, звезди и луни, после лепим, а накрая тя рисува там, където намери за нужно, за да бъдат по-весели картичките ни.

Нашите картички ще са обикновени, семпли и може би не много красиви, но ще бъдат изработени от нас за всички, които обичаме.

Така ще запомня тази Коледа, когато дъщеря ми ще бъде на 5, как сме правили картички и Коледни подаръци. Как сме се забавлявали цял месец преди празниците и как сме се подготвяли да изненадаме семейството и приятелите ни.

Разглеждането и шопинга

От известно време насам дъщеря ми започна да разглежда женски и, както е прието да се наричат, лайф-сатйл списания, като заплюва много настървено всичко розово и лъскаво. Първоначално се забавлявах искрено, но постепенно започнах да забелязвам, че пренася изразите “искам за мен” и “заплювам си го – мое” в ежедневието. Не приемах тези нейни реакции като тревожни, до момента, в който един ден, приготвяйки се за разходка, детето не ме изненада с думите: стига сме ходили по тези градинки, няма ли най-накрая да ходим по магазините и да ми купиш нещата, които съм си заплюла от списанията? Останах със зяпнала уста. Буквално. След като се окопитих и започнах да я разпитвам какво по-точно иска да купува, се оказа, че тя си е харесала всякакви лъскавинки и хубавинки от женските списания: часовник с диаманти, огърлица с рубини, обувки на високи токчета, кожени палта… Обясних й, че това са вещи предназначени за големи жени, а тя е още дете, а тя ми отговори: значи отиваме да си ги купиш ти, а когато порасна – тогава на мен!

Тази случка ме накара да се замисля за моя личен консуматорски опит. Припомних си как като дете отраснало предимно в реалността на соца с приятелките ми от квартала разглеждахме западно-германски списания за каталожна търговия и заплювахме наред всичко, което виждаха жадните ни очички по гланцовите страници. В моето детство нямаше голям избор, почти всички деца носехме едни и същи дрехи, закупени от ДетМаг или детския щанд на ЦУМ. Такива като мен, чиито майки можеха да шият, имаха предимството да имат и по нещо по-така. Впсоследствие обаче нещата се промениха и глобализацията достави и в татковината ни западните модни тенденции. После приятелките ми и аз започнахме работа, започнахме да изкарваме пари, които вместо да спестяваме харчехме безразборно за всичко, което ни видят очите, после започна желанието за още и най-накрая дойде съревнованието. Гледайки назад в ретроспекция, забавата по магазините, е била сред най-глупавите неща, които някога съм позволявала да заемат място в ежедневието ми.

Последите няколко години стана много модерно хората да се отказват от притежания, вместо да ги придобиват. Вече не е актуално да имаш огромен телевизор, актуално е да нямаш изобщо такъв, вече не е актуално да се притежава кожено палто, актуално е да имаш “еко” такова – списъкът може да бъде безкраен. Не искам да изпадам в крайности и да се причислявам към някакви течения, защото истината е някъде по средата и в хармонията. Но си давам сметка, че част от нещата, които съм придобила с течение на времето, са напълно или почти безполезни, закупени, само защото съм могла да си го позволя или защото съм се оставила на течението.

Сега, когато с моите действия трябва да дам пример на детето си, се старая да създавам някакво равновесие. Разглеждаме списания, коментираме видяното, но после отваряме гардеробите и откриваме, че вече притежаваме много сходни на тези от гланцовите снимки дрехи. Ходим по магазините, разглеждаме и обикновено тя губи интерес за покупки на 5-тата минута, излизаме без да сме похарчили и стотинка. Но след това, когато някой я попита какво е правила, обикновено отговорът е: пазарувахме по магазините. Явно за едно дете е важно изживяването, не физическото притежание.

Тогава какво ме накара да премина от радостта от разглеждането към истерията на шопинга?

Детска логика

От известно време насам на моето дете чета Пипи дългото чорапче преди да заспи. И почти всяка вечер водим преговори колко страници ще прочета – 2, 3, 5 – направо цялата книга докрай, защото тя така или иначе нямало да спи.

И така се стигна до следният разговор преди няколко вечери, след като бях вече прочела заветните 5 страници:

Тя: Мамо, аз искам сега да ме приспиш, като когато бях бебенце. Да ме гушнеш на ръчички и така да спя.

Аз: Ти вече не си бебе. Нали вече спиш сама, имаш голямо легло, четем приказки.

Тя: Ама аз не искам да се приспивам с приказка, искам да се приспивам с човек.

Аз: Нали те гушваме и целуваме с татко ти преди да заспиш?

Тя: НЕ, искам някой да ми прави компания докато заспя!

Аз се обяснявам как имаме малко работа – татко на компютъра, мама обикновено в кухнята. Обяснявам как големите деца заспиват сами, как ако нещо я притесни да ни извика, как ако се отвие да викне, за да я завием…

И детето отговори: Ами ето, аз за това искам да имам човек при мене в стаята, защото знам, че нещо ще ме притесни! После ще се отвия и ще ми бъде студено и ще трябва да плача! И понеже тази вечер съм изморена и не ми се плаче, искам да се приспя с човек.