Болнични разни

29 Март

Малко след като навърших 20 години, майка ми започна да ми обяснява, че най-важното нещо в живота е да бъдеш здрав. Не че не й вярвах, но винаги си мислех, че винаги има още малко време преди да спра да пуша или да ям боклуци или да правя драстични диети, а после да преяждам и така нататък. Когато станах на свой ред майка, мама ми каза, че отсега нататък освен, че отговарям за собственото си здраве, отговарям и за това на още един човек и, че всяка моя грешка от тук нататък ще ме преследва като призрак цял живот. Не, че не й повярвах, но какво пък чак толкова можеше да се обърка?

И ето така всичко се обърка, изведнъж, когато изобщо не го очаквах. И нямах нито време да се притеснявам, нито време дори да се разплача, защото трябваше да съм в кондиция и да посрещам трудностите спокойна, заради детето ми. Детето се разболя и след неудачно лечение и усложнения завършихме в болница, където престояхме една седмица. Има и много по-тежки случаи от нашия, за това съм благодарна на който и да е там някъде горе, че ни се размина относително. Болестта на детето ми може би нямаше да ме притесни кой знае колко много, ако имаше доктори, които да могат веднага и адекватно да постъпят, като същевремено запазят поне доза човечност и ми обясняват какво става и какво предстои. Моите изводи от цялата тази изстория, накратко:

  1. Да си записвам хронологично и подробно всички заболявания на детето ми, защото нейната лична лекърка изобщо не е водила картон с описани подобни – нищо, че й било задължение, ама нямала време.
  2. Да си пазя всички рецепти от предписани лекарства, витамини и всичко, за което се пише рецепта.
  3. Да си пазя всички описания на лекарства, както и да ги чета внимателно и ако имам някакви съмнения да питам, защото понякога докторите предписват лекарства, които не би трябвало да се приемат заедно.
  4. Да си пазя хронологично подредени всички епикризи и всички ретгенови сними.
  5. Да имам списък с телефони и имена на доктори, от които съм била доволна, за да мога да потърся помощта им отново.
  6. Винаги да разпитвам докторите за подробности – независимо, че понякога са невъзпитани  и си позволяват да се отнасят с пациентите като към клиенти.
  7. Когато съм в болница и има назначено лечение – да искам подоробна информация за точните медикаменти, както и схемата по която се дават. Всеки път когато медицинска сестра носи медикамент да следя колко е часът и да питам кой медикамент ми дава и в каква доза. Същото важи и като придружител на дете. Защото грешки стават, а обяснението „опааа, обърках се” някък си не е много намясто тук, но на хората не им пука.

Това са основните неща. А иначе има още, и то много. Като например, че болестта на детето ми съвпадан със стачката на личните доктори и едвам намерих начин да получа болничен, но нямаше такъв, за да получа направление или дори консултация. Но пък получваха навсякъде обяснение, че мога да отида на свободен прием и да си платя. Или пък, че по време на престоя ни в болницата ме питаха дали детето има температура – но нито веднъж не ме попитаха дали си нося термометър или пък да ми дадът такъв. Добре, че наситина си носих моя от вкъщи. Или пък другият абсурд – забранено влизането на външни лица за посещения, зашщото има епидемия от морбили, но на настанените майки с болни деца никой не им забранява да ходят да пият кафета и да пушат цигари в кафенето на болницата, където като цяло средата е далеч от стерилна. Мога да продължама до безкрай – но има ли смисъл?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: