Децата, които ги няма

1 Юни

След TEDxBG бях в екстаз. От идеите, от хората, от преживяването, от факта, че издържах цял ден куцайки. Първите дни си спомнях веселите неща, после постепенно спомените ми изкристализираха и започнах да си припомням и някои други истории. Като тези на Забравените хора на България, които разказа Яна Бюрер Тавание.

Днес, поредният 1 юни, поредният празник на детето няма да споделя нито какъв подарък съм направила на дъщеря ми, нито ще ви разказвам как аз още съм дете в душата си. Днес за първи път някой гостува в блога ми. И това е Яна, която разказва повече за всички онези деца, които за повечето от нас не съществуват, само защото не ги виждаме или пък не искаме да ги виждаме. Децата, които ги няма, които изгниват в самота. Децата в неравностойно положение, които страдат от умствени увреждания. Или иначе казано по махленски – децата идиоти. И моля, вместо да се просълзявате или да пишете прочувствени коментари, помислете какво бихте могли да направите, за да има малко повече топлина в живота на поне едно изоставено болно дете.

Текст: Яна Бюрер Тавание

За пръв път отидох в дом за възрастни през 2002 г. На това място имаше хора както с психични разстройства, така и с умствени увреждания. Първият човек от такъв дом, когото видях, беше една жена с накъсана тъмносива коса, почти изгубена в огромния черен балтон върху раменете й. Жената стоеше боса на заледената пътека пред сградата на дома и отхапваше от буца сняг. Не, защото беше толкова луда. А защото този дом беше толкова без вода. От седмица. Никаква вода. Ядейки сняг, тя пиеше.

За пръв път отидох в дом за деца с умствени увреждания три години по-късно. Беше дома в Добромирци. След разследването ми домът в крайна сметка беше затворен. И какво от това. Толкова домове останаха. Днес, докато пишех това тук, си прочетох текста в „Капитал“ и се ядосах. Много.

Статията започва така: „Докато четете тази статия, Филип бавно изчезва. Погледнете показалеца си. Това е дебелината на ръката му. Сега съберете два пръста. Това е обиколката на крака му. Спомнете си снимките на най-слабите деца в Африка, които сте виждали. Те са охранени в сравнение с Филип.“

Ядосах се. Защото Филип вече е мъртъв. Беше умрял недълго след деня, в който го видях в кошарката му.

Ядосах се също, защото това е текст от 2005 г. А днес, 6 години по-късно, почти всичко е същото.

„Адът в домове като Добромирци до голяма степен е резултат от лицемерната държавна политика към проблема – която отпуска пари за санитарки от близкото село, но очаква качество на грижа като от висшисти“.

„[Докторът] разказва за „момиче-скакалец“, което се било сковало от залежаване и не е могло да си сгъва ръцете, а сгъвките на крайниците му били рани“.

„На първия етаж, между леглата на лежащо болните, е проснат голям жълт дюшек. Върху него са подредени десетина деца. Никой не се занимава с тях. Дотолкова, че малката Роза – обгореното сляпо момиче, успява да се качи на едно от леглата, да се хване с две ръце за рамката, и с всичка сила да удари главата си в нея. Това се нарича самостимулация и лишените от грижи слепи деца прибягват до нея често“.

Същото е. И никаквият персонал, и скованите от обездвижване деца-скакалци, и липсата на грижа, и клатещите се деца, които се самонраняват, защото да чувстваш болка е по-добре от това да не чувстваш нищо, са факт в повечето домове.

Онова, което може да не е същото, е държавната политика. Но това зависи от нас. Ние, гражданите, отговаряме за животите на тези деца. Ние трябва да питаме, да настояваме, да изискваме.

Миналата година, след като от Български хелзинкски комитет изнесохме шокиращи данни за престъпленията в детските институции, държавата обяви, че до три години ще затвори всички домове за деца с увреждания. Към момента, близо година по-късно, по стратегията за деинституционализация се работи, но нито един от тези 24 дома не е закрит. Остават две години, в които всички, вкопчени в статуквото, ще се опитат да саботират процеса. Длъжни сме да не го позволим.

Eто част от нещата, които всеки може да направи. Но най-важното е да не забравяме. Когато разследването за Могилино се появи през 2007, държава и общество реагираха сякаш никога не са чували за проблема. Сякаш Добромирци не беше закрит две години по-рано. Сякаш Могилино беше изключение, не поредната илюстрация. Когато през 2010 г. БХК публикува резултатите от разследването си на всички домове за деца с увреждания в страната – стотици детски смърти, огромна част от тях предотвратими, хиляди престъпления спрямо живите деца – реакцията пак беше шок. Повече нямаме право на шок. Трябва да запомним, че като цяло тези домове са зло и трябва да бъдат закрити, а децата да бъдат преместени в алтернативни форми, където да получават истинска, индивидуализирана, съобразена с нуждите и развиваща способностите им, грижа. И трябва да работим за това.

И не само за това. Защото, например, докато стратегия за деинституционализация на децата има, закриването на домовете за възрастни е забравена тема.

А децата с увреждания в домовете порастват, за да станат възрастни с увреждания.

Жената от началото на текста, босата, с балтона и буцата сняг: не помня, дали беше с умствено увреждане или с психично разстройство. Но може би е преместена от детски дом в институцията за възрастни, след като е навършила 18. Или е била като мен и теб – и в един момент е развила психична болест. Да, никой не е застрахован от това да попадне в дом. И да, точно толкова лично темата ни засяга.

Advertisements

Един коментар to “Децата, които ги няма”

Trackbacks/Pingbacks

  1. 1 юни « Ankabanka's Blog - юни 1, 2012

    […] още ме впечатлява, но това е друга тема) и разказва за изоставените и забравени деца с умствени увреждания. Странно този тест е прочетен от хиляди, а няма нито […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: