Неделно за вярата

27 Ноем

Вярата е моя болна тема поради ред причини. Първо, защото вечно водя вътрешен спор дали е нужно да ходиш и да се молиш в някакъв храм – какъвто и да е, за да бъдеш вярващ. Второ – защото не съм израснала в силно вярващо/религиозно семейство непрекъснато подлагам на съмнение хипотезата да Господ Бог (в която и да е от неговите/нейните еманации).

Няма да се впускам излишно в разсъждение – има ли Бог, няма ли – защото е малко като кокошката и яйцето. Откъде да знам има ли? Докато не видя ясни доказателства и аз самата не мога да бъда сигурна.

Темата е друга – нуждата ми (понякога) от външен израз на тази моя неясна и объркана вяра. Преди време ходех понякога в Св. Седмочисленици (където впрочем съм кръстена), за да остана сама със себе си, да запаля някоя и друга свещичка и да се помоля – в повечето случаи е основно „искам малко повече търпение и разум, моля“. Нямам представа какво се прави в православна църква, защото никога никой не ме е учил, а и не съм чела по темата – защото личната ми интерпретация на вярата ми е била винаги водещата ми сила.

Знам какво се прави обаче в католическите църкви, защото като дете в Рим – въпреки строгата забрана от посолството ни там и документите, които родителите ми подписаха в училище, за да ме освободят от часовете по религия, аз най-нахално си седях в час, слушах, учех и взимах активно участие. Мамо, тате – благодаря ви, че ми дадохте пълната свобода да избирам! Освен това отидох и на първото причастие на моите съученици, което си беше една малка революция за онова време.

Всъщност часовете по религия в основното училище в Рим, освен че ми дадоха основна представа за католическата религия и църква, ми дадоха и основни познания за това какво един католик прави в тази църква. До тогава в България единственото, което съм правила е да влизам на прибежки в Св. Седмиочисленици да запалим по някоя и друга свещ и да се прекръстим набързо – без да знам изобщо значението и смисъла на всичко това. Единството правило беше – свещите за мъртвите се палят долу, в специалните запълнени с пясък сандъци, а свещите за живите се забождат на високите свещници. Горе-долу и към днешна дата съм с тези полезни основни познания.

Часовете по религия в четвърти и пети клас в Рим обаче ми дадоха много повече от инструкции за поведение в църква. Енорийският свещеник, който ни водеше часовете беше млад и много симпатичен. Пееше божествено и свиреше на китара. И освен молитви и религиозни песни – повечето посветени на любовта към Бог и семейството, ни свиреше и някои поп песни – особено такива, в които имаше поука – колко е кофти да бягаш от вкъщи и училище, как наркотиците те съсипват и подобни. Всъщност все важни послания за 12 годишни хлапета. Освен всичко това с него обсъждахме и часовете по сексуално обучение – задавахме си всичките въпроси, които по една или друга причина не бяхме задали към учителката, която ни обясняваше по иначе доста занимателен начин за репродуктивните органи, бременност, секс и т.н. както и ни показваше снимки и ни разказваше истории на млади момичета станали майки в тийнейджърска възраст или болни от СПИН. Та нашия енорийски свещеник винаги почваше с обяснението, че семейството е нещо свято и позицията на църквата – никакъв секс преди брака, никаква контрацепция и т.н. но в същото време ни даваше и доста полезни съвети и съвсем човешки ни обясняваше как стоят нещата, особено когато хормоните започнат да бушуват. Обръщаше много повече внимание на нас момичетата и много премерено и внимателно ни обясняваше какво трябва да прави, как да се пазим и как да отстояваме себе си и да съхраняваме тялото си – нашият малък храм.

Още безкрайно мога да продължа по темата, макар вече спомените ми да са леко размазани. Но най-важното , което помня е, че както младият свещеник, така и монахините, така и по-възрастните свещеници бяха чисти, спретнати и мили хора, към които можеш да се обърнеш с всякакъв въпрос и можеш да получиш отговор. Което в онези години и при онези обстоятелства, сега си давам сметка, е било изпитание и на тяхната вяра. За пояснение: действието се развива в годините след атентата срещу Папа Йоан Павел II, когато на българите се гледаше с омраза и подозрение, при все че бяхме част от Социалистическия блог и считани за по-малките братя на СССР, които бяха еманация на злото в най-чистата си форма. И като тези грехове не стигаха – от посолството изпращаха нареждане да не ни преподават религия с пояснението, че не само не бива да ставаме католици (то и православни християни е можехме да станем), а религията е опиат, който размътва малките ни невинни мозъци и следователно е вредна за нас.

Та така, в такава една объркана обстановка аз растях. После се върнах в България, дойде демокрацията и се нея и поповете отново спокойно излизаха навън и се показваха публично по демонстрациите и митингите. Какво правеха там тези мили хора – така и не ми стана ясно. Отново се заговори за църква и вяра, но толкова хаотично и объркано, че според мен на нокого не му беше ясно каква аджеба е функцията й на тази църква, освен разбира се попове и владици да благославят демокрацията и да пръскат светена вода на митингите. После това с освещаването продължи: нови пътища, бизнес сгради, личните имоти на новите богати. А аз все още не намирах моето малко място в цялата тази църковно-показна изява на религиозните практики.

Но да се върна към настоящето. Като кръстена християнка би трябвало да намирам отговор на всичките си духовни въпроси в някоя православна църква, но към момента опитите ми са доста неуспешни. Когато наскоро попитах една от жените, които продават свещи дали мога да говоря с попа за това дали има неделно училище или подобно и какво прави един възрастен който иска да научи повече за собствената си църква – ритуали, обичаи, практики и т.н. Тя ме нахока и ми каза – ами така е, като не се те научили навреме.

И така се отказах. И повече не влизам в църкви. И известно време сериозно обмислях варианта да сменя вярата си, с която и да е друга, стига да мога да я практикувам в нормална обстановка и да не ми се карат, когато не знам/не разбирам нещо или задавам въпроси – нещо, което правя често.

Така се оказвам с някаква неясно формулирана и тотално хаотично насочена вяра, която не мога да изразявам чрез външни действия/прояви и когато имам нужда се моля повече пъти е набързо наум, в крачка и най-вече без строга формулировка. Дали в днешно време търсенето на религията, която ни подхожда и начин да изразяваме вярата си е станало като да ходиш по магазините и да търсиш подходящите обувки за определен случай? Има толкова голямо разнообразие и възможности, че само остава да откриеш религиозната/верска практика, която да подхожда на индивидуалните ти нужди и потребности. Продължавам да търся.

Advertisements

13 Коментари to “Неделно за вярата”

  1. Йоана ноември 27, 2011 at 7:57 pm #

    Много си права, Ана. От тези последните изречения, си вадя извода, че онези времена повече са ни взели, отколкото дали. Винаги може да си избереш религия, но като цяло тя се предава от семейството. Родителите ни са кръстени тайно, аз самата съм кръстена в съзнателна възраст (доста късно, искам да кажа) и то защото не ни е било позволено преди това.
    Що се касае до темата за секса, това си беше табу в онези години. Как може да говориш за „такива срамоти“. Ами от тези срамоти си излязъл и ти.
    В крайна сметка човек има нужда да вярва в нещо, да бъде по-спокоен след молитва или изповядване. И факт е, че повечето „вярващи“ влизат в църквата само когато нещата не вървят добре.
    Наскоро разговарях с един послушник от манастир и той също така говореше за
    семейството и за това, че трябва да сме смирени. И като цяло във всички религии се говори за едно и също. Но служители като тези, които споменаваш може да те откажат от вярата в доброто. Нали би трябвало да дават пример?
    Е, все някога ще стигнем до истината. С добри намерения. 🙂

    • ankabanka ноември 28, 2011 at 9:34 am #

      Като цяло май ситуацията е „прави каквото трябва, а да става каквото ще!“

  2. Mario Peshev ноември 27, 2011 at 9:37 pm #

    Много рядко се чувствам ‘на място’ в църква. Аз съм вярващ, но религиозен според повечето западни разбирания например – не толкова. И това, което си описала по-горе, е една от причината.

    Въпреки това има малко на брой църкви, в които съм се чувствал на място. Едната е „Света Богородица“ в Батак – не „Света Неделя“, известна с „Баташкото клане“, а по-нова църква от преди 100 години. Имам чувството, че цялата синергия е синтезирана там и действа силно пречистващо. За жалост, поради манталитета на доста хора в големите градове, енергията се размива и не е силна в столичните църкви, поне по мое мнение. Иначе няколкото ми стъпвания в Батак са минали през тази църква, в която мога спокойно да седна и да се почувствам пречистен.

    • ankabanka ноември 28, 2011 at 9:59 am #

      и на мен ми се е случвало пътувайки да попадам на спокойни и чисти малки църкви, в кооито да се чувствам добре. лошото е, че искам да имам такава и наблизо – а нямам 😦

  3. tutankhamon661 ноември 28, 2011 at 9:04 am #

    Аз не вярвам и не изпитвам нужда, но ако на някой му помага дори и съвсем малко, в това няма нищо лошо.

    • ankabanka ноември 29, 2011 at 1:39 pm #

      не знам точно помага ли ми или не, понякога имам нужда.

  4. Комитата ноември 28, 2011 at 2:30 pm #

    Прекрасен текст! И аз бях оттук-оттам запознат с практиките на католическата църква към младите хора и училищата и беше доста човешко отношението. При нас явлението „лели, които ще ти се скарат, каквото и да направиш в църквата“ е повсеместно.

    То и аз имам редовно такива чуденки:
    http://komitata.blogspot.com/2010/08/blog-post_12.html

    • ankabanka ноември 29, 2011 at 1:50 pm #

      Твоите разсъждения още по-засукани и от моите (и тук да си го кажа)
      А иначе нали помниш – the баба factor. то това с карането е откакто се родиш, дорде умреш. сериозно обмислям да стана католична в такива моменти

      • Комитата ноември 29, 2011 at 2:00 pm #

        О Ана, има и още!

        http://komitata.blogspot.com/2011/04/blog-post_23.html

        Много жалко, че такива разсъждения в България винаги се приемат на нож, и никога добронамерено. 😉

        Това за baba factor го бях забравил, но е много на място!

      • ankabanka ноември 29, 2011 at 2:20 pm #

        А това го четох тази пролет, помня. И част от коментарите четох и ми стана лошичко. Ами то на нож се приемат много неща, само не и това, което трябва да се приема така де. Тъжна работа

  5. Павлова декември 6, 2011 at 5:00 pm #

    Търси, не се отказвай! Който търси намира. Прочети Светоотеческите писания. Пътят е трънлив, изпитанията са много, но обещанията са за тези, които устоят докрай. А помощта ни е от Святия Дух, който Христос ни е изпратил!

Trackbacks/Pingbacks

  1. Неделно за вярата - ноември 27, 2011

    […] Неделно за вярат… чрез Ankabanka's Blog от ankabanka на 11-11-27 […]

  2. Неделно за вярата | Информ@ЛИЧНО - ноември 28, 2011

    […] Неделно за вярата / Публикувано на 28.11.2011 […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: