Край

Краят е най-сигурното и предвидимо нещо в живота. Има ли начало – има и край. Точка.

В този ред на мисли – отдавна не съм Анкабанка. Онова усмихнато и весело момиче, което наричаха Анкабанка отдавна я няма. Сега тук е само леля ти Ана. И първият ми мейл – ankabanka в Hotmail вече го няма и го изтрих поради хиляда причини, последната от които, че беше хакнат.

Та – повече няма да пиша в този блог.

Сбогом и благодаря за рибата.

Поради липса на риба – благодаря за коментарите и приятелствата – реални и виртуални.

За сега текстовете, с които е пълен този блог остават тук – докато реша какво искам да ги правя в едно по-организирано и подредено бъдеще.

Довиждане,
Ана

Ремонтна дейност

Това е положението, докато реша какво искам за в бъдеще от този блог.

Размисли…

Когато преглеждам някои от старите си постове тук, не мога са преодолея усещането, че понякога съм използвала блога за кошче за душевни отпадъци, където да излея бързо и емоционално това, което е в главата и сърцето ми. Замисляйки се по-дълбоко по темата и предвид факта, че все пак ме четат хора – може би това не е най-правилното и уважителното нещо, което съм могла да направя.

От една страна личния блог е лично пространство, в което авторът може да прави каквото си иска. Но от друга страна пък вярвам, че е добре човек да оставя нещо полезно, смислено и конструктивно след себе си.

Така че може би настъпи момента, в който Анкабанка да престане да съществува по начина, по който съществуваше до сега…

Нови хоризонти и високи летви

След пътуването до Барселона с Ади и след родителската среща преди 2 дни мога да кажа, че освен добра храна и безусловна любов децата имат нужда от още един важен елемент, за да бъдат щастливи. Като малки не го разбират, но ще им помогне когато пораснат. И това е следното: да им се поставят високи летви и да им се показват далечни хоризонти.

Високите летви не бива да са задължителни и на всяка цена, но децата като малки още нямат опит, за да могат да правят сравнения – за това колкото повече дейност извършват (спорт, музика, танци, учене…) толкова повече ще научават за света, пък и за себе си.

А далечните хоризонти са жизненоважни. Най-добре се учи на път, най-добре разбираш различията на културите, кухните и континентите, когато ги посетиш и опиташ лично. Как иначе ще разбереш къде искаш да живееш или къде искаш да отидеш или пък какво искаш да работиш, ако не пообиколиш, не разгледаш, не поразпиташ и не пробваш?
Мога да продължа до безкрай с изброяването на всичко, което според мен трябва да се показва и казва на децата докато са малки. Но за сега ще спра до тук, за да не ми се разсърди някой (отново!) че поучавам хората какво да правят 😉

Празнична родителска среща в ИКЕА

От тази среща с родители в IKEA мина вече много време, но колкото повече се сещам за нея – толкова по-мило ми става. Това определено е едно от най-приятните преживявания от миналата година.

Мария Станчева е редактор в списанията Casa Viva и Grazia и има хиляди идеи за дома, а тук двете подреждаме коледна трапеза с помощта на дечицата:

Йоана е маркетинг мениджър на IKEA и един от най-лъчезарните хора, които познавам. На заден план кланът Динкови: вдясно майка ми Виктория, вляво Адриана и аз:

Повече снимки ТУК

Състезания за майки

Има някакво неписано правило, според което майките се съревновават. И тази надпревара започва в момента, в който повечето жени разбират, че са бременни: а пък моят корем така, а аз качих толкова килограми, и родих онака, а после кърмих толкова, а междувременно работих, жонглирах с 1000 задачи и си върнах предишната форма за 3 месеца и получих Нобелова награда за мир, но можах да си я взема, защото трябваше да пека цяла нощ сладки за празненството на детето в училище. А да, пропуснах да кажа, че детето ми е гений! Може да е само първи клас, но вече знам, че е принц/принцеса, обречена на успех и със сигурност ще управлява света!

Нужно ли е наистина да бъде така? Понякога се улавям, че полагам повече усилия да си държа устата затворена, отколкото да споделя а пък аз какво правя и да се включа в надпреварата за най-добра майка на десетилетието.

Толкова е объркващо: птиците учат децата си да летят, лъвовете учат своите да ловуват. А ние хората на какво учим своите? Да говорят или по-точно – да се надприказват?

Няма как да не си задавам въпроса: защо е толкова важно за хората, особено за жените и най-вече за майките да бъдат по-добри от останалите? И също така да обясняват на целия свят колко по-добри са във всичко. Какво кара жените да се боря за съвършенство – защото се чувстват неоценени и неполезни вършейки досадните си ежедневни задължения, защото са загърбили амбицията за кариера заради дълга си на майки и съпруги, защото като жени не им достига куража да се борят за завоюването на мъжки територии или друго? Какво налива масло в тази зловеща и често плашеща надпревара за титлата най-добрата майка? И най-вече – какво изобщо ни носи тази титла или е само един тиквен медал?

Кулинарни експерименти, Марта Стюарт, Бри Ван Де Камп и Джулия Чайлд и по-добро планиране

След това заглавие – можех само да допълня – и последната да затвори вратата.

И преди съм разсъждавала по темата – Бри Ван Де Камп от Отчаяни съпруги. Майната му, мисля да го приложа на практика – обикновено действа, когато ми е криво и се стегна, направя си прическа, облека се добре и си сложа лек грим и изглеждам стегнато – се стягам и вътрешно и някак омагьосаният кръг на душевна нищета се чупи и слънцето изгрява и на моята улица. Влизам в режим всичко под строй, списък, час, план. Или ще се справя с хаоса в живота си или ще полудея – да видим. От днес вкъщи с обувки на среден ток, перли и кок. Майната му на лошото настроение и посредствената инерция, която често ме заобикаля !

Останалите две дами в заглавието са по друга причина – Марта, защото според най-добрият ми приятел Ники, който отдавна живее в Америка, съм била имала всички шансове да се превърна в цитирам „българската Марта Стюарт“. Изобщо не разбирам защо мисли така, освен това нямам амбицията да ставам медиен могул – пък и на тази географска ширина подобни са само такива с големи политически връзки, не знам някой да е прокопсвал пишейки рецепти и снимайки предавания за домакини. Наскоро четох разни интервюта с нея и започна да ме човърка нещо отвътре. И то беше – защо по дяволите все още се опитвам да пиша този блог в ретроспекция? Когато разделих блоговете по теми – този остана за жената в къщи: майка и домакиня и се опитвах да се сетя всички неща, през които съм минала през първите години на отглеждането на Ади – уви, все по-трудно ми се отдава. И така пропускам важните неща от ежедневието. Мисля да се съсредоточа върху това: ежедневието и важните и забавни неща от него: как да подредим масата (благодаря на Ikea още веднъж за онази покана, припомни ми колко много обичам да се забавлявам), планиране на ремонтна дейност (сагата продължава!), избор на подаръци, възпитание на дете и бегъл опит да се научи същото на добри маниери.

И последната – Джулия Чайлд. Наскоро гледах Джули и Джулия – не, няма да стартирам кулинарен блог и нямам никакво намерение за една година да изпробвам всички рецепти на г-жа Чайлд. Но след като вчера се пробвах да направя варен телешки език със сос от магданоз (сосът стана фантастично, езикът като поомекнала гьонена подметка) реших категорично, че всяка седмица ще изпробвам по една нова рецепта. Както се казва – stay tuned for more! Да видим до къде ще я докарам.

И така – три абсолютно различни жени ме вдъхновиха да се взема в ръце и донякъде насилствено и наложено да променя ежедневието и начина, по който организирам дните си. И нека експериментът започне сега! Предполагам, че доста вино ще бъде изпито в този процес, за това си пожелавам: силен боен дух и здрав черен дроб!

36

Най-много ми харесва на рождения ми ден да отварям Google – личен персонален doodle е супер яко!

36 не са нито много, нито малко – някъде по средата са. Ако имам късмет – ще изкарам още толкова, ако имам много късмет още толкова и отгоре.

За 36 години не мога да се похваля с нищо кой знае колко. Нито съм направила кариера, нито съм променила света, нито съм измислила лек срещу рака, нито съм помогнала на някого с нещо съществено – изобщо с мен или без мен – май е все тази.

Не обичам собствените си рождени дни, ама никак. При това последните години още в първите часове на деня ми идва месечния цикъл. Събуждам се подпухнала като кифла, кисела като лимон, отровна като пепелянка – класика и разкош!

Не знам от кога не съм празнувала рождения си ден, защото все нещо се случва: трябва нещо спешно да се плаща и пренасочвам парите за парти към по-важни пера, разболявам се или хлапето провлачва сопол. Изобщо красота, спокойствие и идилия!

Обаче мина още една година, тук съм, хората които обичам са тук, заедно сме и си говорим, обичаме се и си помагаме – като се замилия и това не е малко, нали?

Подаръци

И аз, както повечето хора се радвам на такива. Това е един от подаръците, които обичам и ценя най-много:

Една торба, която Йоана ми подари миналото лято. Изглежда ужасно, защото е току-що изпрана, а пък аз гладя само дрехи и то тези за навън. С торбата получавам намаление, когато купувам хляб в Слънце Луна за това, че не използвам найлонов плик. Това е един от любимите ми подаръци на всички времена, защото е с кауза и защото има нещо толкова топло и човешко, когато подаряваш хляб или нещо свързано с хляба.

Преди време Събина си беше направила един pin board в Pinterest, където събираше неща, които хората могат да й подаряват за рождения ден. И аз се пробвах – но не се получи особено добре, получи ми се супер изчанчен визуален списък на хаотични желания.

Горните две неща нямат нищо общо, просто сега се сетих да ви кажа, че можете да подарите нещо много малко, което да значи много. И също така вместо да се надявате, че някой някога ще отгатне какво искате да получите за Коледа, рожден ден или ей така за без повод – направете си списък и го споделете. Или си казвайте директно: искам кон, кашон вино, нова рокля, книга, шкаф за обувки, пижама или удобни пантофи.

Клуб за четене

Вече не помня къде го прочетох или беше реплика от филм, но в един момент една героиня каза нещо от сорта на: трябва ли да си създам клуб за четене (book club), за да мога на спокойствие да пия вино?

Е, и аз си задавам този въпрос, честно! Трябва ли да организирам клуб за четене, за да се виждам на спокойствие с приятелки? Имаше и вариант/предложение за създаването на друг вид клуб – Momster клуб. Но перспективата ми се вижда твърде макабрена!

Сериозно – Book club, anyone?